Христо Попов

Втора част

За гласа на викащия в пустинята

Глава 40:1-14

От тази глава се почва втората половина на пророк Исаината книга, където са изложени речи предимно от утешителен характер. След падане на Израилското царство и след предсказване същата участ и на Юдейското царство, юдейският народ се нуждаел от утешение. Маловерните юдеи се придържали към това убеждение, че обетованията Божии за идването на Месия, дадени на техните прадеди, могат да се изпълнят само при условие, че те владеят обетованата земя; само живеейки в нея, те се надявали да бъдат участници във великите Божии обетования. Поради това, пророчеството за разрушение на Иерусалим и за пленение на Юдейското царство могло да потърси в тях съмнение в изпълнението на тези обещания. За поддържане на тяхната слаба вяра пророк Исаия във втората половина на своята книга им предсказва, че предстоящият плен ще бъде само временна мярка за изправяне на тях самите, че ще настъпи време, когато те ще бъдат освободени от този плен, и тогава ще дойде време за изпълнение на древните обещания. Те ще бъдат не само освободени от вавилонското робство, но и изкупени, заедно с целия човешки род, от робството на греха и дявола. Двете събития често пъти в описанието на пророка се сливат в едно, понеже първото е предшествало второто и е служело като негов предобраз.

В 40-та глава пророкът от Божие име подканя свещениците, като религиозни ръководители на юдейския народ, да утешават юдеите, че се е свършило вече времето на тяхното робство, че грехът им е простен, така като те получили от Бог двойно наказание за своите престъпления (1-2). Ето вече се слуша в пустинята гласът на особения Божий известител, който, призовавайки към покаяние, гръмко и настойчиво подканя всички да изравнят в сърцата си пътя за Господ, нравствено да се изменят и да се преобразят предвид на това, че скоро ще се яви славата на Господ и всички ще видят Божието спасение (3-5). Юдеите не трябва да се отчайват в своето спасение, макар и да са твърде силни техните поробители: цялото човечество (а, следователно, и вавилонзините) е нищожно и скороминаващо, а Божието слово вечно пребъдва (6-8). Иерусалим трябва да проповядва, че залог за спасението служи Божието всемогъщество: Бог като пастир ще събере разсеяните Свои овци и ще утеши страдащите (9-14).

Стихове 1-2. Глаголите в сердце Иерусалиму – възвестявайте приятно, радостно, по сърце, съобразно с тяхното желание; наполнися смирение его – изпълни се, свърши се неговото унижение, наказание. Пленението, за което току-що предсказал пророкът (39:6-7), ще бъде непродължително; то така скоро ще се свърши, че и сега вече, когато още и не е започнало, може да се каже за него като да се е свършило. Това показва, че пророкът така ясно съзерцавал бъдещето и така бил убеден в несъмнеността на неговото изпълнение, че то на неговите погледи се е представяло като че ли вече свършено.

Стихове 3-5. Тук се предсказва двояко спасение: от вавилонския плен и от плена на дявола; затова и приготвителният път към спасение е двояк: физически – пътят от Вавилон за Палестина, и нравствен – изправянето на хората: възпълване с добродетели нравствените недостатъци (дебрь наполнится), обуздаване гордостта и самолюбието чрез смирение (гора и холм смирится), отричане от религиозните заблуждения, усилване на слабата вяра и пълно следване по Божия закон (стропотная в право и острая в пути гладки). Под “глас вопиющаго”, по свидетелството на Иисус Христос и Неговите евангелисти (Матей 3:3; Марк 1:3 и Лука 3:3-6), трябва да се разбира Иоан Кръстител. Сам Иоан Кръстител това пророчество отнася към себе си; когато фарисеите пратили да го попитат: Христос ли е той, или Илия, или друг някой пророк, Иоан отговорил: аз глас вопиющаго в пустыни: исправите путь Господень, якоже рече Исаия пророк (Иоан 1:19-23). Иоан Кръстител се нарича глас на викащия в пустинята, защото неговата дейност се уподобява на дейността на древния херолд (глашатай), който бил пращан да предупреди хората за пътуването на царя. Херолдът е бил длъжен да изправи, да изравни пътя и да научи поданиците да посрещнат своя господар по съответния церемониал. Така точно и Иоан Кръстител известявал за Идващия след него, даже направо указвал на Него: “се агнец Божий, вземляй грехи мира” (Иоан 1:29), и приготвил удобен за Него път в сърцата на хората, като подканял всички към покаяние и вяра в Христос и изкоренявал в тях нравствените недостатъци (Лука 3:7-17). Както след херолда е идвал царят, така и след Иоан Кръстител е вървял въплътеният Бог, и цялото човечество чрез извършеното от Него изкупително дело видяло славата на Триипостасния Бог (и явится слава Господня, и узрит всяка плот спасение Божие).

Стихове 6-8. Предсказанията на пророка за скорото връщане от плена се представяли неизпълними, понеже евреите твърде високо гледали на могъществото на езическите народи. Предвид на това пророкът говори, че човешката сила въобще, колкото и да е голяма, е нетрайна и кратковременна, а Божието обетование е твърдо и ненарушимо. За по-голяма нагледност речта си пророкът облича в диалогична форма. Гласът на говорещия в пророка ангел (срв. Захария 1:14) заповядва му: “възвестявай!” Пророкът пита: “какво да възвестявам?” – “Възвестявай – казва гласът, – че всеки човек е сено и всяка човешка слава е тревно цвете, глагол же Бог нашего пребывает во веки”.

Стих 11. – имущия во утробе утешит – ще утеши страдащите; страданията на бременните жени в Свещеното Писание служат като символ на най-тежки мъки (4 Царства 19:3; Исаия 13:8; 21:3). В 12-14 стихове се привежда второ основание за неизменността на Божието обетование: всемогъществото, всеведението и премъдростта Божии всекиго трябва да убеждават, че Бог ще изпълни обещанието за спасението.

Забележка. Част от тази глава (1–3 и 9–и стихове) съставя паримия на празниците в чест на св. Иоан Предтеча (24 февруари, 25 май, 24 юни и 29 август), понеже в нея се пророчества за този светия.

За кроткия Отрок Господен

Глава 42:1-9

Бог открива на пророка, че, ето, Неговият Отрок, Когото Той поддържа и обича от всичката Си душа, ще получи всички дарове на Светия Дух и ще възвести на езическите народи нов закон, който оправдава и благодатно изцелява (стих 1). Своето дело Отрокът ще извърши с велика кротост и безпримерно милосърдие, но с непоколебима твърдост и без всякакви отстъпки и снизхождения; сам Отрокът няма да отслабне и изнемогне, доде не разпространи по цялата земя новия закон, вследствие на което разпространяване всички народи ще се надяват на Неговото име (2-5). След това пророкът, от лицето на Бог определя, че служението на Отрока ще състои в това, че Той ще вкара Израил в нов, по-добър завет с Бог, а заедно с това ще просвети и езичниците с новия закон и ще изцери хората от всякакви недъзи – телесни и душевни. Всичко това Бог ще направи за собствено прославяне и за посрамване на езическите религии. Несъмнеността на всичко казано Бог потвърждава с това, че, както по-рано предсказаното точно се е изпълнило, така и възвестяваното ново събитие непременно ще се осъществи (6-9).

Стихове 1-5. Думите Яков и Исраиль в еврейската Библия. В славянския и гръцкия преводи те указват това, че Отрокът Господен произлиза от рода на Яков. Суд означава не само съдебно разследване, но и определение на съда, имащо задължителна сила, за тъжащите се, или предписание, закон. Понеже в Стария Завет законодател бил само един Бог и законът се отъждествявал с религията, то тук думата суд има значение на религиозен закон. Значи, дейността на Отрока Господен ще се състои във възвестяване нов религиозен закон (евангелския) и, при това, на всички народи. Той няма да говори гръмко (не возопиет), нито пък ще даде свобода, отпускане на Своя глас (ниже ослабит), тоест няма да напряга гласа Си така, както някои хора от тщеславие правят, когато искат да надспорят или да се надвикват един другиго. В отношенията Си с хората Той ще бъде снизходителен, милосърден: трости сокрушены не сотрет и льна курящася не угасит, тоест ще бъде внимателен и снизходителен даже към такива слаби хора, у които нравствената сила не е повече, отколкото в поломената тръстика, и няма да пренебрегва даже такива слаби прояви на човешките стремежи, които по своята сила могат да бъдат сравнени със слабите искри на едва димящия готов да изгасне лен. Кого трябва да разбираме под Отрок Господень? Евангелист Матей цялото това пророчество отнася към Иисус Христос. Като разказва, как Иисус Христос, след като изцерил много болни, по Своето смирение им забранил да разгласят за това, евангелистът прибавя, че това правел Иисус Христос съгласно с Исаиното пророчество: се Отрок Мой, егоже изволих: возлюбенный Мой, наньже благоволи душа Моя, положу Дух Мой на нем и суд языком возвестит (Матей 12:17-18). Действително, много черти от пророчеството указват на Иисус Христос. Така например, разпространението на религиозно учение сред езическите народи и по вярването на евреите, е една от съществените страни на служението на Месия, на онзи Авраамов Потомък, чрез Когото всички земни племена щели да получат от Бог благословение и да станат щастливи. Дейността на Отрока Господен по своя характер напълно се съвпада с дейността на Христос. Съгласно с предсказанието на пророка, Иисус Христос извършил Своите велики дела нерядко в ограничен кръг от хора, при което запрещавал да известяват за тях на народа (Матей 8:4; 12:16; Марк 1:42 и други), за да не би Неговите дела да се чуят “вне”. За кроткото и снизходително обръщение на Иисус Христос свидетелства вече онова обстоятелство, че Той не отхвърлял от Себе Си даже блудниците и митарите, не произнасял окончателно осъждане даже и над намиращите се накрая на гибелта грешници, стига само у тях да е оставала капка вяра и искра любов. Последното може да се потвърди с Неговото отношение към еврейския народ. Без да гледа на всички оскърбления и страдания, които Му причинявал народът, Той в Своите речи към него се стараел да пробуди искра вяра и да го направи способен да приеме словото на истината. Характера на Своята дейност Той Сам изобразява така: “кротките есмь и смирен сердцем” (Матей 11:29). Най-после, изразите, употребявани от пророк Исаия тук, в Новия Завет, се прилагат към Иисус Христос. “Отрок” или “раб” Той се нарича у апостол Павел (Филипяни 2:7). Изразите: “избранный Мой прият его душа Моя” са равносилни на думите на Бог Отец: “сей есть Сын Мой възлюбленный, о немже благоволих (Матей 3:17), а “дах Дух Мой нань отговарят на “почиет на Нем Дух Божий (Исаия 11:2) и “не в меру Бог дает Духа” (Иоан 3:34).

Стих 6. В правде – в сила на закона за правосъдието, по който на падналия човек била дадена надежда за освобождение от греха (Битие 3-15). В завет рода Исраилева, в свет языков – посредник, който ще свърже нов съюз между Бог и израилския народ и ще просвети езичниците, за какъвто признава Христос Симеон Богоприемец (Лука 2:32).

Стих 9. Под предишни и, при това, древни (яже из начала) обетования тук се разбира предсказаното от Бог на Авраам поробване на неговите потомци в Египет и избавянето от това робство (Битие 15:13-16). Това пророчество се изпълнило буквално (Изход 3:21-22; 12:31, 35 и 36). Понеже освобождението на евреите от египетското робство чрез Моисей било образ на избавянето човешкия род от робството на греха и дявола чрез Иисус Христос, то в първото събитие, като в извършено вече, юдеите могли да виждат изпълнение и на онова, което сега им се възвестява, преди самото възвестяване даже; тази именно мисъл и изразява пророкът с думите: прежде неже возвестиши, явишася им.

За Кир, освободителя на евреите

Глава 45:1-9

Пророчеството за Кир, изложено в настоящата глава, се започва от последния стих на предидущата глава (44:28). За да увери израилския народ в неговото избавяне и прославяне (44:23), пророкът говори, че това избавяне ще извърши всемогъщият Бог, Който е сътворил небето и земята, Който сега говори на Иерусалим и на Юдините градове, че ще бъдат застроени и населени, и изпълнител на тази Своя воля назначава Кир, персийския цар (44:28). След това пророкът предава речта на Господ, обърната към Неговия помазаник Кир, комуто Той ще помага в покоряване народите, царете и крепостите (45:1). Бог обявява на Кир, че Той ще върви пред него и ще му изравни пътя към победи, ще съкруши медните врати и техните железни заварки (лостове), ще му предаде всички богатства, и всичко това ще направи с трояка цел: 1) сам Кир да познае истинския Бог Израилев, Който е нарекъл него по име приблизително преди 150 години, 2) да облекчи той участта на пленения израилски народ и 3) цялата вселена, всички народи да познаят, че Иехова е единственият Бог, Творецът на вселената, Който праща мир и беди, и няма друг Бог (2-7); затова нека се радват жителите на небето и земята, и никой да не се наема да оценява пътищата на Божия промисъл (8-9).

Глава 44:28. “Аз ще кажа (глаголяй, се подразбира – Аз Господь) на Кир да бъде разсъдителен, мъдър (смыслити), тоест ще му дам мъдрост, ще го умъдря, и той – Кир – всяка Моя воля ще изпълни (вся воли Моя сотворит). Аз ще кажа (глаголяй) на Иерусалим: ти отново ще бъдеш построен (возградишися), и чрез неговите ръце (на Кир) ще сложа основа (осную) на Своя храм”.

Глава 45:2-3. Кир се нарича “помазан” в такъв смисъл, в какъвто пророкът по-рано нарича мидяните “освящены” (13:3), тоест в смисъл – изпълнител на Божията воля. Дам ти сокровища темная, сокровенная: невидимая отверзу тебе – съкровища, които, по обичая на източните царе, се съхранявали в подземията; по свидетелството на Херодот и Ксенофонт, Кир получил твърде големи богатства след побеждаване на лидийския цар Крез.

Стих 5. Думите “укрепих тя, и не познал еси Мене”, както и по-горе: “ты же не познал еси Мене, яко Аз Господь Бог”, трябва да се разбират в такъв смисъл, че Кир не познавал Бог по-рано, но не и след като Бог го е покровителствал. В своя указ за освобождението на евреите Кир признава Иехова за небесен Бог, Който му е дал всички царства (2 Паралипоменон 36:23; 1 Ездра 1:2). Така че, тези думи трябва да се преведат така “укрепих тебе, който по-рано не си Ме познавал; ти преди не си Ме познавал, че Аз съм Господ Бог”.

Стих 9. Предсказаното от пророка освобождение естествено могло да породи у юдеите мисъл: “за какво и да отиваме тогава в плен? Не е ли по-хубаво да бъде отстранен самият плен? В отговор на едно такова недоумение, пророкът им внушава мисълта, че човек, като нищожно същество, в сравнение с Бог не може да разбере и оцени пътищата на божественото провидение, затова трябва с благодарност и покорност да понесе всичко, което ще бъде угодно на Бог да му прати в живота; юдеите трябва да помнят, че те пред Бог не представляват нещо повече от проста глина, и че всички блага, с които се ползват, дадени им са единствено по Божия милост, и затова, ако Бог ги лиши от тези блага, те не могат и не трябва да роптаят против това, както не може да се оплаква земята против земеделеца, затова че той не постоянно я оре, глината против грънчаря, задето не всеки ден се труди над нея, защото никакви твари не могат да възразяват на Твореца. Също такава мисъл за безропотна покорност на Бог внушавал на юдеите и пророк Иеремия (18:3-6). На такава покорност и смирение учи християните и апостол Павел (Римляни 9:20-21).

Пророчеството за Кир буквално се изпълнило. Той се родил в 560 година до Рождество Христово от Камбиз, произлизащ от знаменитата персийка царска фамилия на Ахменидите, и Мандана, дъщеря на Мидийския цар Астиаг, който тогава владеел и персите. Астиаг веднъж видял сън, че от утробата на дъщеря му израснало дърво, което със сянката си покрило цялата земя. Влъхвите му обяснили този сън, че от неговата дъщеря ще се роди син, който ще му отнеме властта и ще покори цялата вселена. Когато се родил Кир, дядо му Астиаг, опасявайки се да се не лиши от престола, заповядал на своя големец Харпаг да го умъртви. Харпаг се съжалил и, вместо да убие Кир, го дал да се възпитава при един овчар. Тук Кир още в млада възраст проявил своята ловкост, разсъдителност и стремеж към властолюбие. Веднъж, играейки със своите връстници на игра “царе”, той, като бил избран, поради своята ловкост, за цар, жестоко наказал сина на един големец за някаква постъпка в играта. Това станало известно на царя, и Астиаг узнал в него своя внук, което нещо възбудило ново опасение за своята власт. Макар влъхвите да успокоявали царя, като му обяснили, че сънят вече се сбъднал, така като Кир е бил вече цар (в играта), но Астиаг решил да накаже Харпаг за непослушание. С тази цел той поканил последния при себе си и го угостил с ястие, приготвено от трупа на неговия син. Когато Херпаг узнал за това, затаил вражда против царя и търсел удобен случай да му отмъсти. В това време Кир бил изпратен в Персия, където баща му Камбиз заемал почетна длъжност, и, като пораснал, дигнал въстание против мидяните. За усмиряване на въстаналите Астиаг пратил войска под предводителството на Харпаг, но последният, за да отмъсти на Астиаг, минал с всичката си войска на страната на Кир и, по такъв начин, Кир станал мидийски цар. След това Кир щастливо завоювал Бактрия, Лидия и цяла Мала Азия, а най-после и Вавилон.

Тази история предавана от Херодот, очевидно свидетелства, че Сам Бог охранявал Кир, унищожавал неговите врагове. Само чрез особеното Божие покровителство можем да си обясним, по какъв начин Кир, обречен на смърт преди рождението си, не само запазил своя живот, но станал напоследък повелител на цяла Азия. В първата година от своето царуване във Вавилон Кир се запознал с това Исаино пророчество – вероятно чрез пророк Даниил, който бил при него на служба и, даже, бил негов другар (Даниил 6:28 и 14:2) – повярвал в истинския Бог и издал указ за построяване храм в Иерусалим в чест на Иехова и за възвръщане на евреите в отечеството им (1 Ездра глава 1). Този указ, макар и не в пълен вид запазен, свидетелства, че Кир изпълнил своето назначение, указано в пророчеството на Исаия. Иехова той нарича небесен Бог, признава, че Той му е дал всички царства и изпълнява Неговите повеления; съгласно с пророчеството на Исаия, той издава указ за освобождение на евреите от плена и построяване на храма в Иерусалим, при което определя даже размерите на храма (1 Ездра 1:3; 6:3-5). За прославянето на Бог от езичниците чрез Кир свидетелства същият указ, в който е казано: “да се обяви по цялото царство устно и писмено” (1 Ездра 1:1). Необикновеният за езическия цар указ трябвало особено да обърне вниманието на неговите безчислени поданици; той ги заставял да се запознаят чрез евреите с пророчеството на Исаия за Кир, произнесено приблизително 150 години преди неговото раждане. Някои тълкуватели считали Кир предобраз на Иисус Христос. Съществени предобразователни черти са следните: 1) Кир освободил евреите от асиро-вавилонския плен, а Иисус Христос – целия човешки род от робството на греха и на дявола; 2) Кир освободил евреите по Божия воля и безплатно от тяхна страна, и Спасителят извършил волята на Пратилия Го и спасил хората, без да имат те някакви заслуги; 3) Кир дал заповед да се построи храмът в чест на Иехова, и Иисус Христос основал своята Църква, която е храм на живия Бог; 4) Кир “съкрушил медни врата, сломил железни заварки и завладял съкровища, пазени в тъмнина”, и Иисус Христос съкрушил портите на ада и му отнел съкровищата – душите на праведниците, които с вяра очаквали Неговото пришествие. Така гледа на това пророчество за Кир и църквата. “Пред Тебе, Господи, от страх се отвориха вратата на смъртта, и привратниците на ада в ужас дойдоха, като Те видяха; защото Ти си съкрушил медните врата, разрушил си железните заварки, извел си нас от тъмнината и смъртната сянка и си разкъсал нашите окови” (Октоих възкресен, 2-ри глас, 6-та стихира на Господи воззвах).

За времената на Месия

Глава 49

В тази глава пророкът разкрива учение за високото назначение на еврейския народ, на който били дадени откровен закон и високи обетования за произхода от него по плът на Спасителя на човечеството. Назначението се състояло в това, че еврейският народ, изпълнявайки този закон и съхранявайки такива обещания, трябвало да служи за прославяне на истинския Бог и за светлина на езичниците, да бъде, като че ли, остър меч и изострена стрела за покоряване езичниците на Божия закон. Но понеже това високо назначение на еврейския народ, както показва историята, се изпълнявало само отчасти, а напълно се осъществило само в лицето на Месия, Който действително бил светлина за езичниците, – то пророкът, говорейки за високото назначение на еврейския народ и имайки предвид пълното осъществяване на това назначение в лицето на Иисус Христос, в своята реч съединява в един предмет онова, което се отнася към еврейския народ, с онова, което собствено трябва да се отнесе към Иисус Христос. Самата реч той води не от свое лице, но – или от лицето на Месия, или от лицето на еврейския народ (като употребява и за първия, и за втория случай имената Яков, Израил), или едновременно от лицето на Месия и народа, а някога и от лицето на Бог. Това явление се обяснява с факта, че еврейският народ с много обстоятелства от своя исторически живот предобразувал Иисус Христос, а пък предобразът с предобразуемия в речите на пророците често пъти не се отделят един от друг (гледай Исаия 35:1-7; 40:1-11).

Без да се гледа на разпръсването, направено от асирийците, всички езичници трябва да знаят, че коренното назначение на Израил е – да бъде оръдие на Божията слава, да бъде като меч и изострена стрела за покоряване на всички народи на Божия закон, макар самият Израил (евреите) понякога и да се отчайва в достигането на тази цел (49:1-4). И ето сега се възвестява, че Израил не само ще събере всички разпръснати, или откарани в плен, но ще бъде в завет рода, во свет языков, во спасение даже до последних земли (5-6), така че, царете ще станат пред него почтително и ще му се поклонят Господ ради. Такова е неизменното Божие обещание, и то ще се изпълни в удобно, определено време. Тогава ще се възвърне на земята благополучието: затворниците ще получат свобода, помрачените ще видят светлина, навсякъде ще се въдвори доволство и безопасност, във всичко ще има успех, така, че небето и земята, планините и хълмовете радостно ще възкликнат, че помилвал Бог Своите хора (7-13). Жителите на Сион (Иерусалим) считат себе си за забравени и изоставени, но нека съобразят: забравя ли някога майка своето дете? Даже ако това би се случило сред угнетяващите грижи и залисии и поради слабост на човешката природа, но всесъвършеният Бог никога не ще забрави Своя Сион; разрушените негови стени, така да се каже, са начертани на Божиите ръце за постоянно напомняне (14-16). Бог поканва скърбящия Сион да вдигне очите си и да види, как неговите синове вече бързат към него и в такова голямо количество, че за тяхното заселване тясно ще бъде и няма да стигне цялата разорена юдейска страна. На учудването на бездетния Сион – как е възможно да стане това, – Бог обяснява, че Сам Той ще даде знак с ръката Си на езичниците, и те почтително ще доведат децата на Сион и ще Му се поклонят (17-23). Сион се съмнява, че неговите деца, които са пленени от силен враг-исполин, могат да бъдат избавени. Но Господ го успокоява, като му говори, че има по-силен от исполина, който ще му отнеме плячката – Сам Бог ще спаси синовете на Сион (24-26).

Стихове 1-3. Временем многим стояти будет – след дълго време ще се изпълни това пророчество. Тук пророкът говори едновременно от лицето и на Месия, и на еврейския народ. От чрева матере нарече имя – още преди моето раждане ми даде име, с което ме предназначи на длъжност. Месия, действително, получил името Иисус (Спасител) още в утробата на майка Си (Матей 1:21), както и еврейският народ в лицето на своя родоначалник Исаак (Битие глава 17). Положи уста моя, яко меч острь, яко стрелу избранну – тези думи показват каква сила и действеност е имало словото на Божия раб Израил. Отнесени към евреите, тези думи сочат това, че на тях вверена быша словеса Божия (Римляни 3:2) с цел, като се просветят сами, да научат на това и езичниците. Историята показва, че дейността на еврейския народ в това отношение не била безплодна. Още от дълбока древност между тях се явяват, така наречените, прозелити, тоест езичници, приели юдейската вяра. Пророк Иона, който с проповедта си убедил нечестивите ниневитяни да се изправят и с това ги избавил от страшна гибел (Иона 3:5-10), и пророк Даниил, който със своя свят живот и чудеса убедил гордите вавилонски царе да въздадат хвала и слава на истинския Бог (Даниил 2:46-47; 3:21-24, 95-96; 6:16-27), действително, били меч и остра стрела, които покорявали езичниците на Божия закон. Но най-остър меч и най-превъзходна стрела се явява Иисус Христос, Който със Своето слово за изобличение и осъждане смъртно поразявал всички Божии врагове (срв. Исаия 13:3-4; 2 Солуняни 2:8; Откровение 1:6; 6:1-2), а със Своето благодатно утешително слово (Матей 5:3-12; 11:28-36) наранявал с любов сърцата на обръщащите се към Него. Неговото слово е било живо и действено и острейше паче всякаго меча обоюду остра (Евреи 4:12). Под кровом… в туле (колчан) скры мя – тези думи, които еднакво могат да бъдат отнесени и към евреите, и към Месия, показват, че Бог закрилял, покровителствал Своя раб Израил. Раб Божий се наричали евреите, които, избрани и обикнати от Бог, били длъжни, в благодарност на Бог, да Му служат, да бъдат верен Негов раб и да подчиняват своята воля на Неговия закон. И Иисус Христос може да се нарече раб Божий, защото Той, бивайки равен на Бог благоволил да приеме зрак раба и бил послушен на волята на Своя небесен Отец даже до смерти, смерти же кретныя (Филипяни 2:6-8).

Стих 4. Пророкът говори от лицето на еврейския народ и влага в устата му съзнание за това: 1) че той, без да разбере своето високо назначение, считал понесените от него трудове и скърби безцелни и 2), че за онова, което той не направил му предстои праведен Божий съд (суд мой пред Господем), а за понесените трудове, макар те и да се показвали безцелни, предстои награда (труд мой пред Богом). Такова съзнание за своята безплодна дейност имали пророк Илия, ревностен поборник на истинското боговедение и благочестие, който, за известно време, даже оставил мястото на своето служение (3 Царства 19:9), и Иеремия, който си дал дума да не проповядва от името Божие (Иеремия 20:8-10). Подобно съзнание, по обяснението на блажени Иероним, псалмопевецът влага даже в устата на Иисус Христос, като говори от Негово лице: кая польза в крови Моей, внегда сходити Ми во истление? (Псалом 29:10; срв. Исаия 53:1).

Стихове 5-6. Назначението на Израил се състояло не само в това да събере и да възстанови разсеяните Израилеви колена, но още и в това – да бъде просветител на всички народи и да съдейства, Божието спасение да се простре до краищата на земята. За ясност на славянския текст, нужно е във втората половина на 6-тия стих пред „се“ да се постави „но“. Свет языком, по обяснението на апостолите Павел и Варнава, е проповедта на апостолите сред езичниците за Христос “во спасение даже до последних земли” (Деяния на светите апостоли 13:47).

Стих 8. Во время приятно послушах тебе, и в ден спасения помогох ти. Тези думи, приложени към юдеите, сочат онези многочислени случаи, когато те, обръщайки се към Бог с молитва получавали от Него чудесна и благовременна помощ. Според обяснението на апостол Павел, те показват християнската проповед сред езичниците във всички времена. Обръщайки се към коринтските християни, апостолът им говори: “ние (апостолите) ви молим усърдно, да не приемате напразно Божията благодат, и правим това, защото Бог чрез устата на пророк Исаия казал: во время приятно послушах тебе, и в ден спасения помогох ти”. При това апостолът прибавя: “се ныне время благоприятно, се ныне ден спасения.” (2 Коринтяни 6:2), тоест според апостола, под ден спасения се разбира всичкото време от първото до второто пришествие на Иисус Христос, когато на всички – юдеи и езичници – се дава пълна възможност да се оправдаят и спасят и когато, по думите на пророка, Сам Бог помага в делото на спасението. Отнесени частно към Иисус Христос, тези думи пророчески показват, че Спасителят, извършвайки великото изкупително дело, по Своето човешко естество съзнавал нуждата от Божия помощ и молел затова Своя небесен Отец; тази Негова молитва била чута и исканата помощ благовременно дадена. За това нещо, като за свършено вече, много ясно говори апостол Павел: “Той в дните на плътта Си, със силен вик и сълзи отправи молби и молитви към оногова, Който можеше да Го спаси от смърт, и, като беше чут поради благоговението Си макар и да е Син, се научи на послушание”. (Евреи 5:7-8).

Стих 14. Под Сион в този стих се разбират жителите на Иерусалим, но от 16-ти стих нататък се разбира и новозаветната Църква. В 18-ти стих се съдържа пророчество за събиране на Христовата църква на вярващите от всички страни и народи.

Стих 24. Под исполин – великан, в буквален смисъл се разбират асирийците и вавилонзините, които се показвали за такива в очите на израилтяните и юдеите. Оттук, и под плячка (корысти) ще се разбират пленените израилтяни и юдеи. В преносен смисъл под исполин трябва да разбираме дявола, който пленил човешкия род по време на грехопадението и, до идването на Иисус Христос, се представял като един непобедим великан, а под плячка ще разбираме встъпващите в Христовата църква вярващи, които досега се намирали под властта на дявола.

Забележка. Стихове 8–15 съставят паримия на празник Богоявление, така като призоваването на езичниците в църквата е дело на Божията благодат, изобилно открила се на хората от време на Христовото кръщение. Стихове 10–14 съставят отделна паримия в неделя на Всички светии, за да се покаже, че прославените светци са достигнали святост само при помощта на Божията благодат.

Следва…(виж тук).

______________________________________

*Публикувано в https://edamjanova.wordpress.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: Корица на книгата на св. пророк Исаия, на руски език и св. пророк Исаия (766-686 преди Христа). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dFX