Преди години, прибирайки се след работа, минах покрай един супермаркет. На тротоара пред входа му имаше търговци на домашна ракия. Някак в съзнанието ми остана, че е било зима и е имало сняг, но честно казано не съм убедена изобщо кога и по кое време е било. Тогава все едно видях хората на моето село. Пред очите ми изникнаха едни такива познати картини на прегърбени бабички, мирис на селски хляб, опърлена свинска кожа и жарко слънце. Онези лета (а и всички останали почивни дни и ваканции) изкарани там, оставиха един неизтриваем отпечатък в съзнанието ми. В гимназията учителката ни по Философия ни говореше за някакъв термин или похват, вече нямам спомен за това, който обясняваше защо хората имат носталгия към миналото. Не защото е по-различно от настоящето, а защото те самите са по-различни. Били са щастливи и в съзнанието им остава един идеализиран, почти винаги нереален образ, на миналото. Може и в моя случай да е така. Бях малка, грижите ми се простираха до това дали баба ще разбере в колко съм се прибрала или пък на кое дърво да се кача. Нямаше проблеми, сметки, кредити. Нямаше лоши спомени, хора или лъжи. Имаше ожулени колена, кални локви, печени чушки, агънца, свобода и аромат на дъжд. Ама такъв, който може само на село да се усети. Нищо общо с градския. И онази къща… с голям двор, стълба към втория етаж, на чиито парапет баба сушеше семки от домати или чушки за новата реколта напролет.

И така, както вече се разбра, селото и селските хора не са ми никак безразлични. Докато се прибера вкъщи, онази гледка на търговците на домашна ракия, вече беше преплела една сюжетна линия в главата ми. Месеци наред, минавайки оттам, ми изникваше този разказ. За нея – домошавицата! Онази домашна ракия, която не е алкохол, не води до пиянство, не разваля човека! Напротив, пази българското, родното, събира на маса и разказва история. Има нещо сакрално в семейство, което вечер сяда на маса и с чаша ракия за десерт преминава заедно през дневните премеждия на всеки един от членовете му. Ето това ме подтикна да пиша! От там нататък, идеите идваха по същия начин. Случки, истории, картини по пътя и миризми, всичко може и предизвиква някаква емоция. Емоция, на която не мога да остана безразлична!