автор: Траяна 

Чудя се за кого ли го пиша това ревю и откъде да го подхвана…

За почитателите на фантастиката „Хиперион“ е вече отдавна прочетена книга; книга, за която са изписани куп ревюта и мнения, в по-голямата си степен възхваляващи. На тези хора най-много да им припомня, че някога са чели тази книга, и че примерно им се иска отново да извадят червеното томче от колекцията си, или че навремето са го заели от близък приятел, и че може би е време да го върнат и да си купят свое копие.

За тепърва откриващите жанра читатели това ще е четивото, към което рано или късно ще посегнат, защото ще се натъкнат на сравнения с него, на препоръки, на списъци с фантастични книги, в които „Хиперион“ неизменно е в топ 10.

На интелектуално ниво разбирам целия шум прокрай този роман. Навсякъде се твърди, че той е възродил изпадналия в ступор жанр в началото на 90-те. А всъщност Дан Симънс създава една популярна книга. Казвам „популярна“ в смисъла на „предвидена за широк кръг читатели“. Определено за англоезичните читатели. (Оставаме в неведение дали останалата част от света харесва, или разбира, алюзиите и препратките на Симънс към изучаваните в американските университети писатели и поети). 

От една страна това се постига по един от най-древните подходи  – конструкцията „разкази в разказа.“ (В  „Хиляда и една нощи“, примерно, анонимният разказвач направо прави матрьошки от приказките си.) В романа на Симънс група поклонници тръгват да почетат едно съвсем реално божество на болката и смъртта, обитаващо един зачукан и не особено лесно достъпен свят. Пътьом си споделят своите истории. Всеки разказ се води от съвършено различен като архетип герой – свещеник, воин, поет, учен, детектив и дипломат. Всеки има свой собствен свят, проблеми и стил на разказване. Ако не ви хареса военната фантастика, то ще ви хареса любовната история или разследването на убийството на един ИИ. Няма начин да не се вържете на поне едната от историите и на темите, които засягат.

От друга страна, „Хиперион“ е популярно четиво заради общата философия между разказите. А общият знаменател тук е човекът, уязвимо гол и самотен в своя интелект. Човекът, който непрекъснато търси Висш разум, но дори да го открие, би го унищожил. Нито новият бушидо кодекс, нито културно наследения пацифизъм или контакта с ИИ могат да превърнат човека в същество по-малко самотно или по-малко склонно към разрушение. Импулсът да твори и да руши в еднаква степен, и с еднакво удоволствие, е присъщ за човечеството, от времето, когато се е учило да ходи на два крака. Не ни е напуснал и сега, няма да си отиде и след още тридесет века. На кого от вас не му се е приисквало да разруши нещо красиво, защото… може?

От емоционална гледна точка книгата не ме докосна кой знае колко дълбоко. Може би просто нямах време да се привържа към някой от героите, може би просто „Хиперион“ не е моята чаша чай. След внезапния край, разбира се, остава да подхвана продължението, най-вече, за да видя дали божеството ще бъде заклано на олтара на човечността.

Други мниения за книгата:

на Ана Хелс; на Христо Блажев

 Четирилогия „Хиперионски песни“:
1. Хиперион
2. Падането на Хиперион – ревю
3. Ендимион
4. Триумфът на Ендимион