автор: Траяна

„Трима другари“ е роман много различен от всички други романи на Ерих Мария Ремарк, които съм чела. Не съм преполовила още творчеството му, но ми е достатъчно, за да усетя, че женските образи при него не са централни. Появяват се второстепенни героини – курви, съпруги и майки, чиято функция е да окажат женското си  влияние върху живота на мъжа. Не критикувам Ремарк: жените му са далеч по-истински от тези в творчеството на Хамингуей, примерно. Просто отбелязвам тенденция.

Започнах така, защото в „Трима другари“ се появява централен женски образ, който, макар и описан през очите на мъжкият аз-разказвач, диша, живее и свети по-ярко от всички останали герои в творбата.

Ерих Мария Ремарк този път избира да пише за истеричната забава, която се вихри през 20-те години на деветнайсти век. Оцелелите от войната живеят ден за ден, и трескаво давят страха от смъртта в алкохол, песни, танци и във всевъзможни вдигащи адреналина дейности

Тримата другари от заглавието са другари от окопите на първата световна: „бебето“ на дивизията Роберт, компетентния, естествен лидер Ото и последния романтик и поет Готфрид. Заедно от времето, когато над главите им са хвърчали патрони, днес те задружно вадят хляба си като ремонтират стари автомобили, и прекарват вечерите си в баровете. Когато в обкръжението им попада очарователната Патрис Холман, Ото и Готфрид се намесват леко сватовнически, за да може Роби да се осмели да обича, да се разпознае и покори жената на живота си. Каквото е д‘Артанян за тримата мускетари, това и Патрис за тримата другари – център на сюжета и основен герой за романа. Трагичната ѝ съдба и смелостта, с която тя я посреща, са причината „Трима другари“  да се превърне в любимия ми роман от Ремарк.

Зад стегната и привидно проста проза на писателя стои силата на откровеността. Ремарк е писател на интимната близост. При него няма фалш, няма бляскави фрази, липсват опити за интелектуално превъзходство над читателя. Затова искреното приятелство и любов в книгите му не предизвикват презрителни усмивки.

И както при всеки роман на немеца, и тук краят не е щастлив, отговори няма, и буцата в гърлото остава. Небето е все така безмълвно и изоставено от Бог както в „На Западния фронт нищо ново“.

Други ревюта за романа: при Жоро, при Цонко и при Алвин