автор: Траяна 

Не ме оставяй.

В един умиращ свят баща и син вървят по Пътя на юг. Третият герой в този роман е Пустата земя – безучастно мъртва (83), враждебно студена (114) и печално изпепелена (149). Кормак МакКарти не е Хемингуей, но в този роман се доближава до неговата минималистичност. Няма нужда от сложни думи, когато можеш да поставяш едни и същи прости такива, и те винаги да звучат на мястотo си. Няма нужда и от обяснения защо и как, когато post mortem гърчове разкъсват планетата, а човечеството се е изродило до нещо неразпознаваемо.

Тук съм.

Бащата и синът също нямат нужда от имена, за да бъдат това което са. Богове един за друг, и човеци – всеки за себе си. Мъжът ще брани момчето от студа, страха и канибалите, а момчето ще пази мъжа от спомените, отчаянието и загубата на човечност. Третият участник в тази божествена троица е надеждата (11). Тя е малък пламък, но той хвърля могъща светлина (141) в тъмнината (140). Светлината е спомената точно един път повече в романа… Достатъчно, за да се надяваме и ние.

Татко, все още ли сме от добрите?

Пътят (318) не е прав, и не е лесен. Най-вероятно, не е и правилен. Но двамата го следват, не защото нямат друг избор, а защото да се отбият е немислимо. Независимо дали ще искат да го сторят, за да умрат в канавката, или да се свият в килер, зареден с храна за целия им живот. Ако единият се отклони, другият гледа (124) и ще върне първия на Пътя без да го съди. От любов.

Всичко ще бъде добре…

… докато носиш огъня.

====

Още за книгата:

от Владо – тук
от Жор – тук
от Ирина – тук